Газ и спирачка

Сещате ли за онези жени шофьори, които в желанието си чинно да изпълнят всички точки от правилника за движение, извършват всякакви действия противоречащи на здравата мисъл. Имат леко налудничав, но все пак крайно съсредоточен поглед и да караш около тях е пълно с изненади и приключения. Е, аз съм сигурна, че гордо бих попълнила редиците на тея клети създания, когато взема книжка. Но тъкмо набера смелост да започна курсове и веднага се сещам за някои от най-светлите ми примери в кормуването.

Така един лежерен понеделнишки следобед (сигурна съм, че беше понеделник. Хората винаги са склонни на крайни действия в понеделник), майка ми дойде да помоли да преместим колата с 20 метра надолу по улицата (тя работи на приземния етаж в къщата, в която живеем с мъжа ми). Аз изтърчах нагоре по стълбите да предам на моя любим. Той изсумтя, че с удоволствие ще го направи след 35 мин и 24 секунди, защото точно толкова му трябвало да довърши играта и няма как да остави другарите си по жица/уай-фай в такъв напрегнат момент.

Сега, тук е редно да направя две уточнения, които ще дадат светлина върху последващите ми действия:

  • Убедена съм, че поне 90% от разводите стават именно заради игри като Heartstone, Dota, Warcraft и всичките им роднини. Разбира се, един такъв развод не би започнал и минута по-рано от края на поредната игра, просто защото отсрещната страна може и да не разбере за тая колосална промяна в живота си. Да можеш тотално да загърбиш реалността в полза на някоя игра е достойно за възхищение ниво на медитация. Стига ти да не си пренебрегнатата реалност. Тогава просто това те изкарва извън нерви.
  • Когато бях малка и баща ми още смяташе, че може да излезе мъж от мен, ме учеше да карам кола. Един голям джип, който всеки път като си вдигнех крака от педала и изгасяше. Ясно си спомням, защото имах чувството, че съм на ей толкова да изям един шамар след поредното подскачане и изгасяне. Не че той някога би направил подобно нещо, но именно в това е красотата на възпитанието. 

И така, ядосана, че ще трябва да чакам някаква си игра, решавам че сама ще си свърша работата. Грабвам ключовете и с бойна стъпка и непоклатимо изражение се запътвам към колата. По пътя изсъсквам на майка ми причината за така настъпилия обрат.

Още по-ядосана влизам в колата и с още по-непоколебим тон питам “От къде се включва това?”. Може би тогава е трябвало да й светне нещо, но така или иначе женичката беше достатъчно мила да ми обясни принципа на задвижване. И тръгвам. От раз. Буквално. С бясна скорост и крак натиснал докрай педала за газта. Майка ми изпищява да спирам, защото само след 15 метра е паркирана нейната кола. Няма проблем. Спирам. Вдигам краката!

Да, ама тая нашата съвременна кола не спира за мое невероятно изумление. Мислех, че планът ми е непоклатим, но модерните коли явно не разбират от намеци. Започвам да крещя “Къде е спирачката, къде е спирачката!!!?”, а майка ми с няколко октави по-нагоре също дава своя принос за цялата тази какафония. Получава се нещо като да си метнал прясно окосена трева в кокошарник, прекалено малък да побере и тревата, и кокошките. И ако това е твърде далечно от вашия бит, тогава си представете есенното намаление в съботен ден в мола и с неработеща каса.

В крайна сметка частица здрав разум просветва в мен и заковавам колата изведнъж, на метър от “Скъпи, сега ще ти обясня какво стана, то всъщност е весела история” и с треперещи гащи слизам от колата. След невероятната патардия, настъпва един кратък момент на тотално затишие, в което леко се прокрадват нотки на гордост (аз), недоумение (майка ми) и изненада (взаимно).

И точно в тоя момент майка ми ме хваща с едната ръка за рамото, а с другата ми плесва такъв звучен шамар зад врата, че и двете оставаме крайно изненадани от себе си и поне половин минута гледаме в искрено недоумение.

Тя никога, ама никога през целия ми живот дори намек за подобни възпитателни методи не е проявявала и мисля, че именно на това се дължеше тоя й потрес от самата нея. После добре се посмяхне, а накрая задружно решихме да отложа шофьорските курсове с още мъничко.

А някой път ще ви разкажа как карах трактор и как изненадващо, най-вече за трактора, слязох от него.

 

А някои карат колело

От време на време ни обхващат революционни мисли да живеем здравословно, забавно и разнообразно и сядаме да правим един план как да бъдем спонтанни и непринудени. Да. В един такъв момент на умопомрачение, решихме че ще си купим колела (колелета? велосипеди?). Нашите интереси рядко намират пресечна точка, така че когато видим дори малка надежда за такава, се опитваме да вземем максимума от нея.

Ама то не се взима максимум ей така, от нищото. Трябва план! Колко магазини ще се обиколят, как ще се транспортира това колело, по какъв маршрут ще се кара. Въобще, изморителна работа, която отне почти целия ден предвиден за колоездене. Така или иначе успяхме да се домъкнем до първия магазин в ранния съботен следобед.

Там, с изненада установихме, че дори ние да сме проучили всичко, което е показано в сайта на тея мили хора, цените и наличността, персонала е далеч по-спонтанен и непринуден от нас и изпълнява нашия Забавен Непринуден План, споменат в началото с далеч по-голяма лекота. 

След като обиколихме всички изложени артикули и намерихме цена само на Избраните, решихме да повикаме човек от персонала за помощ. Мъжът ми обикаля целия магазин, докато най-накрая видя в един ъгъл почти успешно скрити двама младежи. С нескрито примирение единият погледна към другия “Охх, добре… аз ще отида този път” и с това неистово желание за сътрудничество се понесохме към алеята с велосипеди. На първия въпрос този колко струва, той любезно отговори “Този е около 300-400 лв”. Аха. “Ами този?”. “Аа, този е по-скъп. Някъде към 500 идва.”
Разбрали че то така цени не се дават на който и да е, се опитахме поне да разберем повече за самите модели. Попитахме каква е разликата между първия и петия в редичката, а младежът компетентно отговори. “Разликата е от небето до земята! Нищо общо нямат двете!” С което сметна въпроса за приключен и зачака следващия ни. Решихме да подходим по-крайно и направо да попитаме дали не можем да купим този първият, на който за наше щастие имаше цена и характеристики. Ама човекът отсече, че той бил само мостра и ако искаме да поръчаме, ще трябва да преминем (не)определена процедура. Явно в някакъв момент се смили над нас, защото великодушно ни предложи да размислим върху така изложената информация и да тестваме някои от колелата, за да си изберем. 

През това време покрай нас профуча едно дете с тротинетка, на мъжа ми му светнаха очите и докато персонала обясняваше как може да тестваме колелата, моят мил съпруг хукна след хлапето. След няколко минутно обикаляне из магазина, го намерих на детската площадка за тестване, заедно с още няколко набори по акъл да бутат тротинетки. 

Той започна да ми обяснява как не може ли ей така да си вземем по една тротинетка и да си решим въпроса. Отрязах го, като му напомних, че нали сме тръгнали да се забавляваме и да живеем здравословно и как това ще стане, ако просто се возиш. Въобще няма да отслабнем и да станем високи и стройни. Трябва да въртим педали, да ваем дупета, да се потим. Да се забавляваме, така де.

С нещастен поглед отново го насочих към секцията с велосипедите и по пътя помъкнахме друга служителка с надеждата този път нещата да протекат различно. Тя, за разлика от първия, поне успя да ни информира за цените, като проверяваше в системата и всеки път с нескрита гордост в погледа обявяваше, че е намерила модела и цената му. В крайна сметка разбрахме, че служителят отговарящ за този вилает е в отпуска и това обяснява информацията, която (не) получихме. 

След тоя сблъсък с капитализма, решихме да се насочим към добре познатата стара (да се разбира от времето на баба ми) борса, където продават всичко, даже велосипеди с цени. То, хубаво, ама ние пристагнахме по ракиено време – в събота следобед, и всичко беше затворено. Хванали достатъчно тен на 40 градуса шофиране из града, се насочихме към следващата избрана дестинация, която ни спечели основно с това, че имаше и ресторант. 

Обиколихме и двата магазина, в които на невероятна промоция ни предлагаха намалени на 400 лв модели. Нашата миза беше 200, но след известно време почна да ни светва, че явно не сме си актуализирали добре информацията и е стара и ненужна почти колкото затворената борса.

Значи, трябва да ви кажа, че по мое време колелата бяха приспособления с две гуми, седалка и кормило, с които просто друсаш дупе из дупките и вееш коси с премерено бясна скорост из локвите. Ама сега не е така. Сега има велосипеди, с амортисьори, с фарове, с хидравлична дискова спирачка, три дистанционни пръстена, пере сама, готви и къпе котката и… поради някаква причина без ни един калник. Щот в крайна сметка се предполага, че след като си толкова интелигентен да дадеш 400-500 лв за колело, няма да караш през локвите, я. И докато раздъждавахме над тея екзестенциални въпроси пред втория магазин, излезе един младеж от персонала и ни каза, че ако се чудим още за онова колело вътре с ожулената лепенка на рампата, ще ни го даде с още 15% процента отстъпка. Значи, не знам колко изтормозени сме изглеждали, за де излезе човека чак навън и да ни предложи тая неустоима оферта, но след бърза сметка решихме да се възползваме и гордо и бавно (да не сме някакви селяни ей сега да се втурнем като на промоция на дини през юни) се запътихме към магазина.

Поогледахме още веднъж колелото и с великодушие обявихме, че ще ги оттървем от него срещу допълнителната отстъпка, която ни предложиха. Управителят пристигна, отбеляза невероятния ни избор и след като задружно зацъкахме с език как може така да ги транспортират тея колела в днешно време, ма то такава ни е цялата държава, едно време друго беше (не че ние сме присъствали на въпросното “едно време”, но усилено кимахме), той ни предложи същото чисто ново, неразопаковано колело, без отстъпка. Ние обаче обявихме, че вече сме се привързали към това и го помъкнахме към касата, докато не са размислили. 

В крайна сметка взехме колелото, взехме и храна и така щастливи се запътихме към вкъщи. Как точно го навряхме в нашето малко Пежо е обект на друг разказ, в който за щастие се размина участието на свидетели от КАТ. Разтоварихме го, напомпихме гумите за всеки случай и се понесохме с бясна скорост към залеза, диви, млади и свободни. Иии… към мама и тати също. За да им се похвалим за новата придобивка, де. Те ни посрещнаха със студена бира и още по-студена диня и дакато им обясним как сме излезнали да караме и ей сега ще обиколим града поне два пъти, то се стъмни и… се прибрахме в къщи. 

Приложението показваше, че сме се пуснали за невероятно-сериозните-променящи-начина-на-живот 1.67 км!, което ако не друго звучи забавно на фона на цялата патардия от деня. Искам да кажа, в крайна сметка изпълнихме Плана и се посмяхме.

Как се сменя душ (кратко ръководство за програмисти* и други от вида в няколко стъпки)

Душът ни леко тече още откакто се нанесохме. Но баща ми правеше толкова промени по банята, че последния път просто заяви, че ако го викнем още веднъж, ще разглоби всичко и ще се къпем навън с маркуча. При това положение, старателно го отклонявах от банята, когато идваше на гости, приех, че е хубаво да има течаща вода в дома (сигурна съм, че имаше нещо такова според фен шуй) и го забравих.

До тая пролет, когато сметките за вода започнаха да приличат на тея за ток и да ни питат ние къпем ли се или напояваме 3 декара земя.

Ясно, че вече не можеше да се разчита на фен шуй.

Continue reading Как се сменя душ (кратко ръководство за програмисти* и други от вида в няколко стъпки)

За семейните отношения и добрите намерения

Сещате ли се за оная реклама на бира, в която се казва, че хората от познати, станали приятели или нещо подобно. Е, в нашето семейство трябва много повече от две бири, за да те приобщят.

Обикновено се изисква да покажеш знания и умения в ремонтната дейност, присъщи за средностатистическия човек. Проблемът е, че “средностатистическият човек” е понятие, дефинирано от баща ми, което ако трябва да съм напълно честна, значително се различава от действителното такова. Всъщност трябва да си наистина голям пич, че да те приеме на сериозно. Или въобще да те приеме.

А ние си бяхме едни градски чеда, чиито умения се простираха до това да сменят някоя изгоряла крушка, а знанията – на коя страна се отвърта и на коя завърта.

Може да си представите за какъв сблъсък на поколенията говорим, когато решихме да се пренесем в същото малко градче (община, извинете), в който живеят и нашите. Недоумението и на двете страни беше неописуемо, като имаше един дъъълъг и красив период, в който баща ми и приятелят ми упорито отказваха да приемат съществуването на другия. Сега, да чукна на дърво, смея да кажа, че са постигнали дзен ниво на уважително понасяне с деликатни, почти искрени усмивки.

Та, след тая въздългичка предистория, да мина към същинската тема.

Баща ми каза, че има една излишна съдомиялна, която ще стои чудесно в шкафа в кухнята ми. На принципа проба-грешка вече бяхме установили как протича една ремонтна дейност и затова старателно избягвахме възможните рискови ситуации. С една дума, след серия от грешки, си създадохме официален етикет.

  1. Баща ми се обажда седмица по-рано, за да ни уведоми официално, че в ден събота ще дойде да инсталира съдомиялната.
  2. Аз на свой ред уведомявам приятелят ми да отложи всички социални и работни ангажименти в ден събота, ден преди това и поне ден след това. За всеки случай.
  3. Почиствам терена за действие, като махам всичко в радиус от 50 метра поне. Пак за всеки случай.
  4. Прибирам котките, за да не скачат по тересата и прозорците в най-неудобния момент. А те винаги го правят. Защото почти всеки момент е неудобен.
  5. В уречения ден, всичко се притаява в очакване на посещение от ранга на английската кралица или поне снежна буря код лилаво.
  6. С безкрайно добро разположение на духа и приповдигнато настроение, участниците в мероприятието започват работа. Целта е да се покаже, че всички са благоразположени към другия, дори и другия да им лази по нервите.
  7. Със същата невероятна усмивка през няколко минути се обяснява как това не се прави така (баща ми) и как не може ли все пак да опитаме (приятелят ми).
  8. Да говориш само с очи се превръща в крайно необходим начин за общуване.
  9. В случая аз играя ролята на буфер. Демек предотвратявам малките катастрофи и предвиждам големите. Големи не могат да се предотвратят. За тях само може да се подготвиш.
  10. Майка ми изпраща положителни мисли през цялото време.
  11. В зависимост от сложността на изпълнението, цялото мероприятие продължава от час до няколко. Накрая всички си отдъхваме задружно, без да сме съвсем сигурни дали е защото сме свършили работата успешно, или защото сме успели да приключим без разваляне на семейните взаимоотношения.
  12. Сядаме на масата и най-накрая стигаме до заветната бира, дето сплотявала семейства и превръщала приятелите в бъдещи зетьове, а щерките в прилични домакини.