Какво фотографско оборудване използвам – цени и алтернативи

Както няколко пъти съм споделяла с вас, аз не съм фотограф. Единствено неподправения ентусиазъм ме кара с такова желание да се хвърлям и изпробвам всяко едно нещо прочетено във фотографска книга, форум, статия или упътване и после да споделям с вас това, което е проработило за мен.

Оборудването обаче се оказа най-обширната и заемаща изненадващо много време и още по-изненадващо много финанси част. Тук и основният принцип на проба-грешка (на когото съм голям фен), е почти неприложим и коства доста (буквално).

Затова ще се опитам да ви спестя поне на вас някой и друг лев и да ви предложа няколко алтернативи на основното любителско фотографско оборудване за снимането на flatlay.

Какво фотографско оборудване използвам – цени и алтернативи

Continue reading Какво фотографско оборудване използвам – цени и алтернативи

Базова обработка на снимки във Photoshop

Първо бих искала да започна с две досадни, но много важни уточнения:

  1. Професионалният софтуер за обработка на снимки е Lightroom. Но тъй като дълги години ползвам Photoshop, снимам от скоро, което създава и без това доста променливи резултати, за момента залагам на сигурното поне по отношение на софтуера. За това и обработката, която показвам тук е именно с Photoshop. 
  2. За да се обработи една снимка, първо трябва да се заснеме (не думай). И има огромно значение каква именно ще е снимката, която ще се обработва. Но тъй като не бих искала да си играя с търпението ви и тази публикация да стане прекалено скучна още преди да е започнала, ще приемем че разполагаме с една прилично светла снимка на фокус. Тук може да видите основни насоки за заснемането й. 

И така. Благодаря ви за търпението (ще ви трябва още известно такова, за да стигнете до края).

Старая се да обработвам снимките минимално и да имат колкото е възможно по-естествен вид. Дали успявам е друг въпрос, но имам непоклатимия оптимизъм, че с времето и това ще стане. 

За целта използвам няколко основни опции на Photoshop – Hue/Saturation, Levels и рядко Photo Filter.

За да стигнете до тях има два начина.

  • от менюто горе Image – Adjustments
  • или долу в дясно от Layers 

Разликата е, че ако изберете първия вариант, ще направите промени директно на снимката, които в общи линии са крайни. Т.е. ако оплескате нещо, ще трябва да се върнете в изходно положение и да започнете всичко отначало. От друга страна, опростява нещата и не се обърквате от многото опции, които сте задали.

Ако изберете втория вариант, създавате нещо като маска върху снимката и в процеса на обработка може да се “връщате” и да променяте отделните стойности на опциите (Hue/Saturation, Levels и тн), които вече сте избрали. Т.е. дава ви по-голям контрол и възможност за фина настройка. Аз лично винаги оплесквам нещо, така че предпочитам именно този вариант.

Сега, за отделните опции.

Hue/Saturation

Hue/Saturation се използва, за да:

  • промените целият нюанс на снимката
  • промените отделни цветове от снимката
  • увеличите или намалите сатурацията (яркостта на цветовете)
  • теоретично за да изсветлите или затъмните цветовете (не го препоръчвам, има си други начини с по-добър резутат, които ще разгледаме после)

За да промените целият нюанс на снимката, трябва да изберете Master и след това с мишката да променяте Hue до нюанс, който ви харесва. Ако изпаднем в крайности, снимката например може да изглежда така: 

Ако обаче не държите на такива драматични промени и просто бихте искали да промените само ей това жълто, което ви притеснява, изберете от менюто Yellow (вместо Master) и по този начин с местенето на Hue ще промените само неговият нюанс.

Ако Photoshop-а се прави на ударен и не разбира за кое жълто му говорите, с този инструмент кликнете върху желания нюанс и тогава променете Hue. 

Вече сте настроили гамата, която ви харесва, но цветовете ви се виждат някак… никакви. За да увеличите яркостта им, пак по същия начин (с Master за цялата снимка или с Red, Blue и тн за отделните нюанси) местите стойността този път на Saturation на дясно, за да увеличите яркостта и на ляво – за да я намалите. 

Последната опция Lightness оставям на изследователския ви дух, защото както споменах и по-горе, не смятам, че е най-добрият начин за изсветляване или затъмняване.

До тук, снимката изглежда така (преди и след):

Levels

Levels е опцията с възможност за най-променливи резултати, с която ще ви запозная днес. За да се справите с нея, трябва да разчитате или на опит, или на стабилна интуиция с афинитет към абстрактното. 

Levels има 5  основни точки за промяна:

  1. промяна само на най-светлите тонове от снимката
  2. промяна само на най-тъмните тонове
  3. промяна само на средните тонове
  4. затъмняване на цялата снимка
  5. изсветляване на цялата снимка

До тук всичко ясно, но да кажем, че бихте искали малко по-светла снимка. Как да го направите? С промяна само на най-светлите тонове? С изсветляване на средните и затъмняване на тъмните? С общо изсветляване на цялата снимка? Ей точно тук се крие красотата на тая опция – по някое време така ви причернява пред очите, че дори и тъмните тонове не могат да ви впечатлят особено.

За абсолютно всяка една снимка, използвам различна комбинация постигната на принципа опит-грешка, като използвам и петте точки, в разумни количества. Т.е. старая се да не местя повече от 10-15 точки която и да е от тях.

Все пак има едно задължително нещо, което трябва да спазвате:

Когато променяте най-светлите тонове, убедете се, че бялото не изгаря, както тук например:

За мен това значи стойности не по-малки от 250, но в зависимост от това колко светла е снимката, може да варират много повече. Същото важи и за черното. Въобще контрастът е хубаво нещо, но както и с шоколада – не бива да се прекалява с него. 

Сега може да си отдъхнете – освен, че сме към края на тази статия, минахме най-сложното. 

Photo Filter

Photo Filter е опцията, която се старая да избягвам като фитнес в неделя, но без която понякога не минавам.

В общи линии Photo Filter задава целият тон на снимката. Дали искате да има по-топло излъчване (изберете Deep yellow например) или малко по-студено такова (някой от първите три Cold филтъра са ми любими), уверете се че и тук сте задали минимални стойностти (за мен максимум 3), защото в противен случай ще изглежда, че има едно цветно перде върху цялата картинка. 

Използвам тази функция, когато съм омотала баланса на бялото при снимане или просто искам да придам по-различно общо настроение. 

Разликата с Hue/Saturation опцията е, че докато Hue/Saturation променя само цветовете, Photo Filter дава отражение и върху бялото, черното и сивото, т.е. променя цялостното усещане за температура.

Крайният резултат

И така. За да стигна до този резултат, с тази конкретно снимка, промених следните неща (не посочвам конкретни стойностти, защото наистина много зависи каква снимка ще се редактира):

  • промених жълтото на някои аксесоари към по-червено, иползвайки опцията Hue на Yellow от Hue/Saturation менюто.
  • увеличих сатурацията на снимката с Saturation от Hue/Saturation и така стана по-ярка
  • увеличих контраста с Levels, като изсветлих леко най-светлите тонове, затъмних средните, затъмних и тъмните съвсем малко и след това изсветлих цялата снимка, отново минимално
  • добавих съвсем лек топъл оттенък с Deep yellow филтъра на Photo Filter 

Иии…. тааа да!

a-3-copy1


 

Добрата новина е, че след като имахте търпение да прочетете цялата статия, явно разполагате със стабилни нерви, така че разучаването на опциите и тяхното приложение едва ли ще представлява какъвто и да е проблем за вас. Опитайте! 🙂

Нека бъде светлина :: Разположение и видове светлина при заснемането на flatlay

Въпреки че сте се сдобили с прилична или не чак до там камера, имате приятен фон и композиция, нещата не се получават като на тази снимка, която толкова сте харесали и искате да пресъздадете. И нямате дори малка представа защо това е така.

Пътят до красивия flatlay е дълъг и трънлив, почти колкото до мечтаното тяло, онзи висок пост в кариерата или до хладилника в 3 през нощта. И все пак и най-дългото пътуване започва с една малка стъпка. В случая е… светлината! Всяка книжка, статия, форум за любители фотографи, навсякъде ви казват, че светлината е най-важна. Но каква, колко и как да бъде разположена? Оказва се, че светлината има не просто главна роля в тая постановка, а всички тези малки и досадни подробности оказват голямо влияние върху крайния резултат.

 

Каква светлина?

Има два основни вида светлина – естествена и изкуствена.

Естествената светлина в общи линии е тази, която ви буди рано сутрин, ако сте пропуснали алармата на часовника и закъснявате за работа. Тя е:

  • напълно достъпна, където и да се намирате
  • лесно се “използва” и определено не ви трябва ръководство за употреба
  • дава естествен, мек завършек на всяка снимка
  • безплатна е

Но също така:

  • нямате почти никакъв контрол върху разположението и яркостта
  • прогнозата сутрин ви става необходима колкото кафето и дава тон на целия ден
  • колкото и големи работохолици да сте, ще трябва да си вземете кратка почивка през нощта

Пример за flatlay сниман на естествена светлина:

DSC_0364.jpg

 

Ако става въпрос за снимки, крушката на тавана не олицетворява изкуствената светлина и ще ви трябва една идея по-професионално осветление (например софтбокс). В този случай с изкуствената светлина:

  • имате контрол върху интензитета и разположението на светлината
  • може да създадете на теория всеки ефект, който пожелаете
  • може да снимате дори в 3 през нощта, ако ви споходи вдъхновението, за разлика от съня

Но също така:

  • нямате представа какво да правите с цялата власт, която ви дава изкуствената светлина и как точно да я използвате
  • на практика не само, че не създавате “уау” ефект с всяка снимка, но дори не може да проумеете причината за това, заради безкрайните възможности на разположение на осветлението
  • заема много място и често ви пада върху главата (но за съжаление не предизвиква ефекта, който ябълката е оказала на Нютон)
  • отива половин заплата дори за базов комплект

Пример за flatlay сниман с изкуствена светлина:

DSC_0531

 

Простата математика не върши работа в случая (т.е. това че изкуствената светлина има повече отрицателни точки, отколкото положителни не е определящо), а по-скоро става въпрос за значението на тези точки и влиянието, което оказват. Сигурна съм, че ще се убедите сами в това само след едно падане на софтбокс върху главата ви. Това определено има ефект на поне две отрицателни точки.

Моят съвет: Започнете с ествествена светлина и след като ви писне да се събуждате с физиономията на синоптичката, вместо с това на мъжа-си/жена-си/котката, преминете към изкуствена.

 

Колко светлина?

Ако използвате естествена светлина има два варианта:

  • снимайте до прозорец , който осигурява достатъчно светлина, но му пуснете едно леко перде все пак или
  • снимайте навън, но задължително на лека сянка и винаги
  • използвайте подходящи часове за снимане – обикновено в интервала 10 – 15 часа, когато светлината е достатъчно силна

Целта е да избегнете директните слънчеви лъчи, които ще дадат прекалено ярък контраст, “изгоряло” бяло и тъмни средни тонове. Ако нищо от последните няколко думи не ви говори нещо, просто последвайте съвета, без да му мислите много.

В зависимост от това колко меки искате да бъдат сенките, увеличете или скъсете разстоянието до прозореца. Повече разстояние значи по-меки сенки (което е хубаво), но и по-тъмни цветове и повече шум (което е лошо). В този случай и ако сте начинаещи, просто се отдайте на принципа проба-грешка.

Ако сте вече про (т.е. прилично разбиране на осветлението) и решите да използвате изкуствената светлина, следвайте същите спъпки, но просто заменете прозореца с един-два софтбокса.

Важно е да знаете, че не бива да действате на принципа “колкото повече, толкова повече” – т.е. да включите всички лампи, да вдигнете всички щори и да сложите мъжа ви да държи още 1-2 фенера за разкош. Различните източници на светлина (като температура, интензитет и тн) само ще объркат нещата. Използвайте само един източник. Вярвайте ми. Просто го направете. Няма обратна психология в случая.

Моят съвет: Ако имате красив, голям и добре изчистен прозорец, ползвайте ествествената светлина – няма нищо по-хубаво от естествените неща, а резултатът винаги е по-красив и (изненада) естетсвен.

 

Как да разположите светлината?

Оптималният вариант е светлината да ви идва от дясно, от ляво или под ъгъл от 45 градуса (т.е. леко отгоре в дясно и леко отгоре в ляво), но никога отдолу. За справка – ето снимка, но която светлината й идва от ляво (в ляво) и такава, на която светлината й идва отдолу (в дясно):

 

Ако не е ясно какво имам предвид, просто когато снимате, се уверете че слънцето ви свети я в лявото, я в дясното око, но никога не огрява там, където слънцето по принцип и без това не огрява. С две думи, не обръщайте гръб на светлината.

Моят съвет и абсолютен game-changer: Има един прост и евтин трик, който отразява и разсейва светлината, прави сенките по-меки, цветовете по-ярки и въобще дава вид на (пооочти) професионално направена снимка.

Използвайте два бели картона (стиропори, кадастрони, даже и чаршафите на простора ще свършат работа), които да отразяват и разсейват светлината. Разположете единия точно на срещуположната страна на тази, от която идва светлината, а другият го разположете на срещуположната на вас (или на тази, от която ще снимате) страна.

Този трик за мен поне е задължителен, без значение дали ще използвате изкуствена или естествена светлина и как точно ще я разположите.

Ето пример как изглежда една и съща снимка, с една и съща обработка с картони (в ляво) и без (в дясно):

 

 

С две думи:

Светлината е от изключително значение за заснемането на каквото и да е. Дали ще е изкуствена или естветсвена, уверете се, че е достатъчна, една и единствена от вид и е разположена така че да огрява и вас, и flatlay композицията ви.


 

Със сигурност има още (прекалено) много величини, от които зависи един добре направен flatlay и всеки с минимален стаж от ден-два в снимането, се е убедил в това. В следващите постове ще се опитам да разглеждам повечето от тях и да споделя личен опит, впечатления, емоции и нерви в това необятно поле фотографията.

За какво служи този бутон

С Iron Maiden се запознах в училище и дълго време бяха саундтрак към едни диви и щастливи години. Въпреки това, не бих могла да кажа, че знаех повече от основните неща за групата (интернет далеч не беше това, което е днес). Така че посегнах към автобиографията на Брус съвсем непредубедена, дори леко скептична. Очаквах пиянски истории, диви купони, остоумни шеги и всичко в стила на една рок(метъл)звезда.

Да, ама не. След като четох във всяка свободна минута през последната седмица, със сигурност мога да кажа, че това е живот, който си заслужава да се опише. И да се прочете. А който има и късмета – да го изживее.

“Тъй като песента Dracula се беше приела добре, решихме бандата ни да си изгради имиджа около шок хоръра (…) Дългурестия ни австралиец носеше наметало и много очна линия. Басистът ни – гумена маска на 80-годишен мъж, а аз – зелен армейски клин, боксьорски ботуши и риза. Най-важната част от всичко това беше бандажът от златно ламе. (…)

Последваха още участия и славата ни се разнесе чак до Кройдън. Там случайно попаднахме в полезрението на агент, който искаше да подпише с нас.

– Брилянтно, момчета – каза той. – Много ми хареса. Комедиен хевиметъл. Чудесно!”

Интелигентен, забавен, леко непукист, решителен, отворен към всичко ново, адски добър във всяко едно нещо, което прави… клиширано или не – За какво служи този бутон е наистина вдъхновяваща. По онзи невероятен начин, който събира едновременно “прави го както трябва или въобще не го прави” с “ма*ната му, живей си живота” в перфектна хармония.

“- Колко време ще е необходимо, за да се възстановя?

Амен обмисли въпроса ми много добре.

– Лекувах един пилот на Кралските военновъздушни сили, който има същия тумор като твоя. Минаха 12 месеца, преди да се почувства добре отново.

Дванадесет месеца? Това беше прекалено дълго. Щеше да ми стане скучно дотогава.

– Ще се преборя с това – заявих аз.”

Често, докато прелиствах страниците, четях цитати, откъси или направо цели страници на мъжа ми. До един момент, в който просто му казах, че задължително трябва да я прочете и минута след като я завърших му я стоварих на бюрото.

“Когато излязохме на сцената, приливът на адреналин беше убийствен (…) Всички тези хора, всички тези емоции, а… звукът беше отвратителен. (…) Когато стигнахме до Relevations, бях взел моята китара Ibanez в електриково синьо. Връзва се чудесно със стилната електрическо синя акустична китара Ovation, която все още имам. Гневът ми нарастваше неимоверно, докато се опитвах да комуникирам с озвучителя от сцената. Ядосан до краен предел, свалих китарата, вдигнах я над главата си и си разцепих челото на дървения й край. От раната потече кръв, а аз отидох до пулта.

Озвучителят видя кръвта и се ужаси.

– Оправи звука, мамка му… не ми стой като някаква златна рибка – излаях аз.

Предполагам, че съм приличал на някакъв ненормалник, какъвто в онзи момент наистина бях. В подкрепа на мнението си стоварих китарата си в пулта и я счупих.

– ОПРАВИ ГО! – изкрещях.

Звукът не се оправи, затова хвърлих всички монитори от сцената.

(…) Попях още малко, след което се скрих зад усилвателите, за да се успокоя. (…) След малко се появи друг член от екипа, който беше много развълнуван. Той огледа раната ми.

– Род пита дали можеш да я натиснеш и да покървиш още малко? Изглежда чудесно по телевизията.”

“What does this button do?” е на 10то място в класацията за бестселъри на “Ню Йорк Таймс”. И със сигурност има защо.

“Ама че луда година. Сега като се замисля, ама че луд живот!”


За какво служи този бутон? Автобиография на Брус Дикинсън

Издателство: Сиела

Страници: 392

Корична цена: 25 лв. 

Анотация: Дългоочакваната автобиография на невероятния, многолик вокал на “Iron Maiden” – една от най-успешните, влиятелни и велики рок групи на всички времена. Със своето участие в бандата Брус Дикинсън си извоюва правото да бъде наречен легенда. Но фронтмен не е единствената шапка, която Брус носи. Освен че е един от най-добрите и уважавани певци и композитори, той е пилот, предприемач, пивовар, романист, радиоводещ и филмов сценарист. Също така е състезател по фехтовка от световна величина. Често определян като човек енциклопедия, Брус има за цел да мотивира и вдъхнови любопитните души и верните фенове с тази своя автобиография.

Той отпуска на воля разюзданата си креативност, страст и анархично чувство за хумор, за да ни разкрие някои невероятни истории от живота си, включително тридесетте си години с “Iron Maiden”, самостоятелната си кариера, детството си в ексцентричната британска учебна система, ранните си банди и наскорошната си борба с рака. Смели, честни, интелигентни и много забавни, мемоарите на Брус Дикинсън предлагат на феновете един прозорец към неговия личен живот, към неговото сърце.

В своята книга вокалистът на “Iron Maiden” говори за трудното си детство и сблъсъците с британската образователна система и насилието в нея, за своите планове да стане военен, за страстта си към фехтовката, авиацията, бирата, ужасите, писането, киното и, разбира се, хеви метъла. Брус Дикинсън разказва за понякога трудните си отношения с бандата, за сблъсъците на огромни егота в света на рока и метъла, за раздялата му с “Maiden” и завръщането му при тях, за създаването на култови хитове като “Number of The Best”, а също и за многобройните случаи, в които е рискувал живота си – в авиационни инциденти, заради странни прищевки и дори заради желанието му да изнесе концерт в Сараево по време на бойни действия.

Дръзки, откровени и много забавни, тези мемоари са поглед отблизо в живота, душата и главата на един от най-уникалните и интересни музиканти в историята на рока и метъла.

Газ и спирачка

Сещате ли за онези жени шофьори, които в желанието си чинно да изпълнят всички точки от правилника за движение, извършват всякакви действия противоречащи на здравата мисъл. Имат леко налудничав, но все пак крайно съсредоточен поглед и да караш около тях е пълно с изненади и приключения. Е, аз съм сигурна, че гордо бих попълнила редиците на тея клети създания, когато взема книжка. Но тъкмо набера смелост да започна курсове и веднага се сещам за някои от най-светлите ми примери в кормуването.

Така един лежерен понеделнишки следобед (сигурна съм, че беше понеделник. Хората винаги са склонни на крайни действия в понеделник), майка ми дойде да помоли да преместим колата с 20 метра надолу по улицата (тя работи на приземния етаж в къщата, в която живеем с мъжа ми). Аз изтърчах нагоре по стълбите да предам на моя любим. Той изсумтя, че с удоволствие ще го направи след 35 мин и 24 секунди, защото точно толкова му трябвало да довърши играта и няма как да остави другарите си по жица/уай-фай в такъв напрегнат момент.

Сега, тук е редно да направя две уточнения, които ще дадат светлина върху последващите ми действия:

  • Убедена съм, че поне 90% от разводите стават именно заради игри като Heartstone, Dota, Warcraft и всичките им роднини. Разбира се, един такъв развод не би започнал и минута по-рано от края на поредната игра, просто защото отсрещната страна може и да не разбере за тая колосална промяна в живота си. Да можеш тотално да загърбиш реалността в полза на някоя игра е достойно за възхищение ниво на медитация. Стига ти да не си пренебрегнатата реалност. Тогава просто това те изкарва извън нерви.
  • Когато бях малка и баща ми още смяташе, че може да излезе мъж от мен, ме учеше да карам кола. Един голям джип, който всеки път като си вдигнех крака от педала и изгасяше. Ясно си спомням, защото имах чувството, че съм на ей толкова да изям един шамар след поредното подскачане и изгасяне. Не че той някога би направил подобно нещо, но именно в това е красотата на възпитанието. 

И така, ядосана, че ще трябва да чакам някаква си игра, решавам че сама ще си свърша работата. Грабвам ключовете и с бойна стъпка и непоклатимо изражение се запътвам към колата. По пътя изсъсквам на майка ми причината за така настъпилия обрат.

Още по-ядосана влизам в колата и с още по-непоколебим тон питам “От къде се включва това?”. Може би тогава е трябвало да й светне нещо, но така или иначе женичката беше достатъчно мила да ми обясни принципа на задвижване. И тръгвам. От раз. Буквално. С бясна скорост и крак натиснал докрай педала за газта. Майка ми изпищява да спирам, защото само след 15 метра е паркирана нейната кола. Няма проблем. Спирам. Вдигам краката!

Да, ама тая нашата съвременна кола не спира за мое невероятно изумление. Мислех, че планът ми е непоклатим, но модерните коли явно не разбират от намеци. Започвам да крещя “Къде е спирачката, къде е спирачката!!!?”, а майка ми с няколко октави по-нагоре също дава своя принос за цялата тази какафония. Получава се нещо като да си метнал прясно окосена трева в кокошарник, прекалено малък да побере и тревата, и кокошките. И ако това е твърде далечно от вашия бит, тогава си представете есенното намаление в съботен ден в мола и с неработеща каса.

В крайна сметка частица здрав разум просветва в мен и заковавам колата изведнъж, на метър от “Скъпи, сега ще ти обясня какво стана, то всъщност е весела история” и с треперещи гащи слизам от колата. След невероятната патардия, настъпва един кратък момент на тотално затишие, в което леко се прокрадват нотки на гордост (аз), недоумение (майка ми) и изненада (взаимно).

И точно в тоя момент майка ми ме хваща с едната ръка за рамото, а с другата ми плесва такъв звучен шамар зад врата, че и двете оставаме крайно изненадани от себе си и поне половин минута гледаме в искрено недоумение.

Тя никога, ама никога през целия ми живот дори намек за подобни възпитателни методи не е проявявала и мисля, че именно на това се дължеше тоя й потрес от самата нея. После добре се посмяхне, а накрая задружно решихме да отложа шофьорските курсове с още мъничко.

А някой път ще ви разкажа как карах трактор и как изненадващо, най-вече за трактора, слязох от него.

 

А някои карат колело

От време на време ни обхващат революционни мисли да живеем здравословно, забавно и разнообразно и сядаме да правим един план как да бъдем спонтанни и непринудени. Да. В един такъв момент на умопомрачение, решихме че ще си купим колела (колелета? велосипеди?). Нашите интереси рядко намират пресечна точка, така че когато видим дори малка надежда за такава, се опитваме да вземем максимума от нея.

Ама то не се взима максимум ей така, от нищото. Трябва план! Колко магазини ще се обиколят, как ще се транспортира това колело, по какъв маршрут ще се кара. Въобще, изморителна работа, която отне почти целия ден предвиден за колоездене. Така или иначе успяхме да се домъкнем до първия магазин в ранния съботен следобед.

Там, с изненада установихме, че дори ние да сме проучили всичко, което е показано в сайта на тея мили хора, цените и наличността, персонала е далеч по-спонтанен и непринуден от нас и изпълнява нашия Забавен Непринуден План, споменат в началото с далеч по-голяма лекота. 

След като обиколихме всички изложени артикули и намерихме цена само на Избраните, решихме да повикаме човек от персонала за помощ. Мъжът ми обикаля целия магазин, докато най-накрая видя в един ъгъл почти успешно скрити двама младежи. С нескрито примирение единият погледна към другия “Охх, добре… аз ще отида този път” и с това неистово желание за сътрудничество се понесохме към алеята с велосипеди. На първия въпрос този колко струва, той любезно отговори “Този е около 300-400 лв”. Аха. “Ами този?”. “Аа, този е по-скъп. Някъде към 500 идва.”
Разбрали че то така цени не се дават на който и да е, се опитахме поне да разберем повече за самите модели. Попитахме каква е разликата между първия и петия в редичката, а младежът компетентно отговори. “Разликата е от небето до земята! Нищо общо нямат двете!” С което сметна въпроса за приключен и зачака следващия ни. Решихме да подходим по-крайно и направо да попитаме дали не можем да купим този първият, на който за наше щастие имаше цена и характеристики. Ама човекът отсече, че той бил само мостра и ако искаме да поръчаме, ще трябва да преминем (не)определена процедура. Явно в някакъв момент се смили над нас, защото великодушно ни предложи да размислим върху така изложената информация и да тестваме някои от колелата, за да си изберем. 

През това време покрай нас профуча едно дете с тротинетка, на мъжа ми му светнаха очите и докато персонала обясняваше как може да тестваме колелата, моят мил съпруг хукна след хлапето. След няколко минутно обикаляне из магазина, го намерих на детската площадка за тестване, заедно с още няколко набори по акъл да бутат тротинетки. 

Той започна да ми обяснява как не може ли ей така да си вземем по една тротинетка и да си решим въпроса. Отрязах го, като му напомних, че нали сме тръгнали да се забавляваме и да живеем здравословно и как това ще стане, ако просто се возиш. Въобще няма да отслабнем и да станем високи и стройни. Трябва да въртим педали, да ваем дупета, да се потим. Да се забавляваме, така де.

С нещастен поглед отново го насочих към секцията с велосипедите и по пътя помъкнахме друга служителка с надеждата този път нещата да протекат различно. Тя, за разлика от първия, поне успя да ни информира за цените, като проверяваше в системата и всеки път с нескрита гордост в погледа обявяваше, че е намерила модела и цената му. В крайна сметка разбрахме, че служителят отговарящ за този вилает е в отпуска и това обяснява информацията, която (не) получихме. 

След тоя сблъсък с капитализма, решихме да се насочим към добре познатата стара (да се разбира от времето на баба ми) борса, където продават всичко, даже велосипеди с цени. То, хубаво, ама ние пристагнахме по ракиено време – в събота следобед, и всичко беше затворено. Хванали достатъчно тен на 40 градуса шофиране из града, се насочихме към следващата избрана дестинация, която ни спечели основно с това, че имаше и ресторант. 

Обиколихме и двата магазина, в които на невероятна промоция ни предлагаха намалени на 400 лв модели. Нашата миза беше 200, но след известно време почна да ни светва, че явно не сме си актуализирали добре информацията и е стара и ненужна почти колкото затворената борса.

Значи, трябва да ви кажа, че по мое време колелата бяха приспособления с две гуми, седалка и кормило, с които просто друсаш дупе из дупките и вееш коси с премерено бясна скорост из локвите. Ама сега не е така. Сега има велосипеди, с амортисьори, с фарове, с хидравлична дискова спирачка, три дистанционни пръстена, пере сама, готви и къпе котката и… поради някаква причина без ни един калник. Щот в крайна сметка се предполага, че след като си толкова интелигентен да дадеш 400-500 лв за колело, няма да караш през локвите, я. И докато раздъждавахме над тея екзестенциални въпроси пред втория магазин, излезе един младеж от персонала и ни каза, че ако се чудим още за онова колело вътре с ожулената лепенка на рампата, ще ни го даде с още 15% процента отстъпка. Значи, не знам колко изтормозени сме изглеждали, за де излезе човека чак навън и да ни предложи тая неустоима оферта, но след бърза сметка решихме да се възползваме и гордо и бавно (да не сме някакви селяни ей сега да се втурнем като на промоция на дини през юни) се запътихме към магазина.

Поогледахме още веднъж колелото и с великодушие обявихме, че ще ги оттървем от него срещу допълнителната отстъпка, която ни предложиха. Управителят пристигна, отбеляза невероятния ни избор и след като задружно зацъкахме с език как може така да ги транспортират тея колела в днешно време, ма то такава ни е цялата държава, едно време друго беше (не че ние сме присъствали на въпросното “едно време”, но усилено кимахме), той ни предложи същото чисто ново, неразопаковано колело, без отстъпка. Ние обаче обявихме, че вече сме се привързали към това и го помъкнахме към касата, докато не са размислили. 

В крайна сметка взехме колелото, взехме и храна и така щастливи се запътихме към вкъщи. Как точно го навряхме в нашето малко Пежо е обект на друг разказ, в който за щастие се размина участието на свидетели от КАТ. Разтоварихме го, напомпихме гумите за всеки случай и се понесохме с бясна скорост към залеза, диви, млади и свободни. Иии… към мама и тати също. За да им се похвалим за новата придобивка, де. Те ни посрещнаха със студена бира и още по-студена диня и дакато им обясним как сме излезнали да караме и ей сега ще обиколим града поне два пъти, то се стъмни и… се прибрахме в къщи. 

Приложението показваше, че сме се пуснали за невероятно-сериозните-променящи-начина-на-живот 1.67 км!, което ако не друго звучи забавно на фона на цялата патардия от деня. Искам да кажа, в крайна сметка изпълнихме Плана и се посмяхме.

Как се сменя душ (кратко ръководство за програмисти* и други от вида в няколко стъпки)

Душът ни леко тече още откакто се нанесохме. Но баща ми правеше толкова промени по банята, че последния път просто заяви, че ако го викнем още веднъж, ще разглоби всичко и ще се къпем навън с маркуча. При това положение, старателно го отклонявах от банята, когато идваше на гости, приех, че е хубаво да има течаща вода в дома (сигурна съм, че имаше нещо такова според фен шуй) и го забравих.

До тая пролет, когато сметките за вода започнаха да приличат на тея за ток и да ни питат ние къпем ли се или напояваме 3 декара земя.

Ясно, че вече не можеше да се разчита на фен шуй.

Continue reading Как се сменя душ (кратко ръководство за програмисти* и други от вида в няколко стъпки)

За семейните отношения и добрите намерения

Сещате ли се за оная реклама на бира, в която се казва, че хората от познати, станали приятели или нещо подобно. Е, в нашето семейство трябва много повече от две бири, за да те приобщят.

Обикновено се изисква да покажеш знания и умения в ремонтната дейност, присъщи за средностатистическия човек. Проблемът е, че “средностатистическият човек” е понятие, дефинирано от баща ми, което ако трябва да съм напълно честна, значително се различава от действителното такова. Всъщност трябва да си наистина голям пич, че да те приеме на сериозно. Или въобще да те приеме.

А ние си бяхме едни градски чеда, чиито умения се простираха до това да сменят някоя изгоряла крушка, а знанията – на коя страна се отвърта и на коя завърта.

Може да си представите за какъв сблъсък на поколенията говорим, когато решихме да се пренесем в същото малко градче (община, извинете), в който живеят и нашите. Недоумението и на двете страни беше неописуемо, като имаше един дъъълъг и красив период, в който баща ми и приятелят ми упорито отказваха да приемат съществуването на другия. Сега, да чукна на дърво, смея да кажа, че са постигнали дзен ниво на уважително понасяне с деликатни, почти искрени усмивки.

Та, след тая въздългичка предистория, да мина към същинската тема.

Баща ми каза, че има една излишна съдомиялна, която ще стои чудесно в шкафа в кухнята ми. На принципа проба-грешка вече бяхме установили как протича една ремонтна дейност и затова старателно избягвахме възможните рискови ситуации. С една дума, след серия от грешки, си създадохме официален етикет.

  1. Баща ми се обажда седмица по-рано, за да ни уведоми официално, че в ден събота ще дойде да инсталира съдомиялната.
  2. Аз на свой ред уведомявам приятелят ми да отложи всички социални и работни ангажименти в ден събота, ден преди това и поне ден след това. За всеки случай.
  3. Почиствам терена за действие, като махам всичко в радиус от 50 метра поне. Пак за всеки случай.
  4. Прибирам котките, за да не скачат по тересата и прозорците в най-неудобния момент. А те винаги го правят. Защото почти всеки момент е неудобен.
  5. В уречения ден, всичко се притаява в очакване на посещение от ранга на английската кралица или поне снежна буря код лилаво.
  6. С безкрайно добро разположение на духа и приповдигнато настроение, участниците в мероприятието започват работа. Целта е да се покаже, че всички са благоразположени към другия, дори и другия да им лази по нервите.
  7. Със същата невероятна усмивка през няколко минути се обяснява как това не се прави така (баща ми) и как не може ли все пак да опитаме (приятелят ми).
  8. Да говориш само с очи се превръща в крайно необходим начин за общуване.
  9. В случая аз играя ролята на буфер. Демек предотвратявам малките катастрофи и предвиждам големите. Големи не могат да се предотвратят. За тях само може да се подготвиш.
  10. Майка ми изпраща положителни мисли през цялото време.
  11. В зависимост от сложността на изпълнението, цялото мероприятие продължава от час до няколко. Накрая всички си отдъхваме задружно, без да сме съвсем сигурни дали е защото сме свършили работата успешно, или защото сме успели да приключим без разваляне на семейните взаимоотношения.
  12. Сядаме на масата и най-накрая стигаме до заветната бира, дето сплотявала семейства и превръщала приятелите в бъдещи зетьове, а щерките в прилични домакини.